Не, аз не съм безмислена, безмислени са само краставиците, да ме прощават, но от части и доматите, да ме прощават като цяло зеленчуците и тези, които по една или друга причина не умеят да се захаросват... Не съм пресилена, така ти се е сторило, понеже гледаш в мене правилно, ако за миг забравиш, че съм истинска... и ме обърнеш, като чаша, ще видиш, че не се разливам, аз се ръся, грешиш, когато се опитваш да събираш... няма свършване.
Не, аз не мисля грешно, макар понякога да се преструвам, при все, че съживявам вафлите, при все, че се целувам с бонбони. Замислял ли си се, какво са ореховките? Такива като мен, не се пречупват, не лесно, и не се трошат, не цапат и трохи не правят, разпъвам се, това е думата. Като локум , като смола от бор – неизлечимо, като стъклата в стъклената вата, които хем не виждаш, хем убиват...
Не, аз съвсем не съм безмислена, по-истинско пълни от мен са само кутиите с тахан халва, които като мен, по принцип отредени за добро и все пак режещи, и все пак пробиващи. Няма посока, в която да гледаш с мен, аз гледам през стени от мед и моите улици не са номерирани, в моят град живее един единствен човек, който е виждал горящ марципан, горящи бисквити и запален фондан... Не, аз не съм безмислена – ти нямаш място там.
Не съм сладникава, сладникави са някой плодове, за разлика от тях, аз не презрявам, не капя, не цъфтя, не ме берат, не ме режат и зимата не ме горят... Не съм самонадеяна, така ти се е сторило, понеже гледаш в мен без капка искреност, без милиграм кураж, във който да се впиеш, за себе си не би... за мен ли ще се сбиеш... ? Не, аз съвсем не съм обречена, как бих могла, от теб съм може би прошепната – от никого изречена.
Не, никого не виждам в изгревите, в росата, в залезите, в приливите, в есента, не търся символ, който да ме провокира, не търся спирка, гара, светофар, гараж, метла, тесла, секира... Не, аз наистина не съм безмислена, така ти се е сторило, било е твърде светло или твърде „някога”, но знаеш ли..., така ми го „дава” парфето, съдба, като знаци, предателски плюти в кафето, било е твърде светло на дъното, твърде черно към дръжката, твърде „някога”... с някой, с който е можело... за жалост... „всякога”.
Не, не мисли коя съм и каква съм била, грешиш, когато гледаш правилно, грешиш, малко с всяка усмивка и много с всяка сълза. Не, не мисли какво е жена от халва, не мисли за храната, като израз на дом, дроб, сърце, зов, душа... Храната е просто храна. Усмихни ми се. Мразя те. Точно така.
Съм :
Вземете чиния, нож, нарежете мъгла, желирайте с космос, настържете тъга, варете безкрайно, печете до утре, гарнирайте с праскови, яжте ме вътре... Излезте навън, оближете чинията, строшете на пътя... Стойте!!! Ще дойде човекът с магията...
