Заспивам, гледайки в тях, до снощи не виждах, било просто, по-просто отколкото си мислех. Тия очи са еднакви... Не можем да играем, няма дори десет разлики за откриване, еднакви десет, естествено... нали аз съм ги правила.
Чакам, пейка ли е, стол ли, все тая, когато сложа жилетка, значи е много студено – с жилетка съм, черната ми със златната брошка. Отваря, ставам, ръкостискам... Стиска силно.
- Луци...
Надзъртам зад него, слънчево, слънчево, аха да ми стане топло. Гледа ме едно такова..., няма да ме покани. Затваря вратата, сяда на пейката, пейка било, сядам до него, вади дъвки и почваме.
Тия очи са напълно еднакви, лишени от моето зелено, зеленото в очите ми, което всъщност не съществува. Смятам на ум и малко на пръсти... 4 х 2 = 8 + последните 2 = 10, десет перфектни еднакви, пробити, изсмукани, очи. Кьорава, недогледана, безочлива работа, това дори не е история, само някакви случки, с различна по дължина коса, но еднаква никаквост в очите.
- Красавице, красавице, каква усмивка само...
Тоя знае всичко, както това, че не съм, така и това, че ненавиждам, когато някой отбива номера, номерирайки усмивката ми. Така ли нямаше друго за отбиване?
Десет стъклени топчета, по-стъклени от бирена бутилка, съвсем не толкова полезни, колкото онези за игра, няма на какво да се играе, няма такава игра... Провалените очи на успелите, броят на превъзмогналите ме, на онези, които няма да слязат, където аз слизам по жилетка, които няма да дъвчат с Луци, не и днес... Поканил ме е под кожата си, тях ще заключи в двора си...
- Луци, времето не лекува, не забравям, това е способност, която както шиенето нямам... Не шия и не забравям, жестоко, а?
Тоя издиша смях и с него прави балонче, не му дреме за способностите ми, наясно е с жестокостите. Дарбите са за тези, които нямат Вечност, тоя има безвремие.
Десет, условно, по принцип, макар да няма принципи в тия неща, можеше 20, можеше 40, четно да е, кратно на 2, защото имаме по 2, лошото не идвало само... чували сте. Десет еднакви очи, измити, отворени, на принципа на общата равнопоставеност, провалени по същия този. Никой не може да гарантира „виждането”, но всяка овца може да поведе стадото си към релсите, понеже влакът не значи нищо за нейните 2, както и за другите... примерно 8... очи. Пет овце? Как смеят да се зоват „стадо” ?!?
- Изтровихме се с кафе и шоколад, красавице, каква усмивка, каква усмивка, някой ден... бъди благодарна на дъвките.
Става и тръгва с част от разплетената ми жилетка, с иглата от брошката, с дъвката в устата... Твърде дълго играл – тоя не целува, не се интересува от уменията ми, вярва в това, което не умея... да го забравя, да забравя каквото и да било.
Луци и вярване?!? ... издишай смях...
Десет еднакви очи, празни и в никакъв случай зелени, еднакво невидели, едновремено стъпили на релсите, добре обгрижени от принципа за овчата равнопоставеност, която всъщност не съществува...
Било по-просто, не така, както го мислех:
Спирам да ги броя и започвам да се композирам на пейката пред ада, защото аз съм влакът.
Открийте разликите!.......А пустите му П...
Заралията и перипетята...
