- На, мойто момиче, телефона на Света Богородица, ако нещо…
Каква радост бе за мен да се сдобия с номера на такава… Личност! Срещу съвсем скромна сума, два сапуна, четири хавлии, бутилка вино, погача, кутия бонбони, литър олио, кило захар и малко свещи, обещаваше да ми осигури съюз, вечен при това… Онези в „гражданското” се държаха далеч по-хладно. Все пак, от тях зависеха повече неща, като смяна на фамилии, размяна на адреси, да се изпише кой за кого, на коя дата, да се намери лелка с достатъчно трагедоносителен глас, която за пръв път да ме нарече „госпожо”. Такива неща. Бяха дотолкова обиграни и безразлични към заветното „да”, че дори забравиха да ми предложат „традиционна българска сватба”. Иначе казано, на ритуала щяха да присъстват онези, дето изпълняват парчето на Менделсон, но не и другите с „Ела се вие превива”. Разбира се, също споменаха вино и питка.
Не си спомням в живота ми да е имало период, в който да съм била „неомъжена”, е, да, в осми клас не бях, което не може да се каже за девети, понеже тогава го срещнах. Как сме се надлъгвали, как сме се надигравали и надцаквали, че от най-трепетно: „утре ще ти се обадя за кафе!”, я докарахме до: „ако още веднъж ти видя чорапите тука, мисли му!!!”, историята не знае. Дори да знае – се страхува да разкаже. Как при положение, че всички известни на човечеството звездни карти и хороскопи ни обявяват за напълно несъвместими, все пак продължаваме…? Не знаем „как”, но знаем „защо”! Защото сме „геймъри”, а те са обсебени от мисълта да преминеш на следващото „ниво”, да разбереш какво чудовище се крие там, колко бонус точки носи…
Някои жени с умиление разказват истории от сватбеното тържество. Мъжете, също разликата е, че при всеки преразказ, количеството изпит алкохол до ритуалната зала – расте. Защо моментите им на радост са така обилно напоени, аз не мога да знам, знам само, че има нещо, което ги кара да се гордеят с това. Понякога разказват истории от казармата, тези, които са я виждали, но според мен, сватбените трябва да са с предимство! Все пак, казармата отнема някакво време, но после си тръгваш, а старшината почти никога не срещаш пак… Докато булката, булката се превръща във вечната среща...
Обичам ентусиазма на младите семейства. Има нещо възхитително в снимките, думите и поведението им. Още по-очарователни са, когато се кълнат, че те „никога, ама никога...”, „ние винаги...”, „ние сме сигурни...”. Мда, разкошни са, а аз най-искрено стискам палци на всички и им пожелавам, те „никога, ама никога” и „винаги...”. Въпросът е в това, че думи като „никога” и „винаги”, са абсолютно винаги най-опасните. За тях, обаче, можеш да мислиш няколко години по-късно, не и докато тълпата роднини и приятели крещи „Горчиво!”. Някак неприемливо е да изпаднеш в дълбоки разсмисли за живота, докато кумовете се надиграват за печено прасенце и торта.
Ако бях по-лицемерна, щях да ви кажа, че „ние все така...”, но не съм и ние не сме „все така”, което не винаги е за зло! Различни сме. По-тежки сме, по-стари, по-плешиви, по-сприхави, по-бързи, по-смели, по-сръчни, ако се замисля, ами, да, всичко е „по”. Стомахът ми не се свива, когато той влезе в стаята, а на него не му минава през ум да ми звънне към три след полунощ, за да ми каже, че ме обича. Това в никакъв случай не значи, че аз вече нямам стомах или той не ме обича. Спомени, спомени...
Седне ли човек, да си спомня всичко, което го е отвело до олтара, неминуемо ще стигне до извода, че е можело да избере друга рокля, друг час, друг ресторант, друго, друго... При свършен факт е по-добре да не го прави. В името на всичко ценно е добре, да помни „техническата” част, малките гафове и онова, което ни кара да се смеем и след години. Предполагам, че него имат предвид водещите на сватбени тържества, когато с професионално симулирана еуфория ни призовават: „Обичайте се и си спомняйте с усмивка за този ден!”
Сватбена техника:
Гръмва музиката, пред портата се е ступал народ в официални дрехи. Откроява се младоженецът, който рови за „дребни”. Собтвената ви сестра излиза и ви продава. Хубавото е, че на сестра ви, такива не и минават и успява да измъкне от човека с китка на ревера сума, която и до днес може да бъде достатъчна за първа вноска за лек автомобил.
Преборил стената от братовчеди, затискащи вратата, младоженецът коленичи пред булката, за да я обуе. Майка му тича след него, за да му подаде още пари. Понеже е много оригинален, носи джоб монети, с които да ви покаже, че работата ще стане на всяка цена, но по-добре на ниска.
В ритуалната зала никой не успява да чуе, „Да”-то на двамата млади. За него е абсолютно сигурно, че не го е казал, което по-късно се доказва от видеото, освен това киха шумно по време на нейното. Разчита се на кумове, които не губят присъствие и успяват да положат подписи в документа, въпреки, че телефонът на булката звъни. Както казахме – на всяка цена. На всяка!
Красив църковен ритуал. Най-накрая малко романтика, хорът пее та се къса, сумрак, свещи, корони. Сестрата на булката плаче. Булката плаче, защото сестра й плаче. Иска да я гушне, да я утеши, да й каже, че „това” не променя нищо. Когато най-сетне успява да й го прошепне, тя изскимтява: „Влезе ми нещо под лещата, ще пукна-а-а”. После похапвате питка, шоколадови бонбони и преглъщате с червено вино. Не е вкусно, но сте така мъртви от глад и замаяни от тамян, че ви идва отлично.
Ресторант. Булката успява да напъха целия си крак в менчето, дето е трябвало да ритне. После пие на екс, докато младоженецът и кумовете неловко подават чаши към нейната за празнично „дзън”. Кратък скандал по време на първия танц и после по време на задължителните „Бургаски вечери”. Наздравици, болки в краката, ръченици, болки в краката.
Призори, докато почиствате парчетата кожа, полепнали по вътрешната страна на обувките, разбирате, че онова за първата брачна нощ го има само по филмите и при онези, които рязко са се оплъчили срещу традициите. Останалите броим пари, фиби и пришки.
...
Събудих се в хотел в центъра на града. Разбрах, че не разполагам нито с шампоан, нито с паста за зъби, нито с „цивилни” дрехи, нито с обувки, нито с нещо, което би ми помогнало да се появя пред родата в лобито без да си помислят, че съм прекарала последните няколко часа в клиника за душевно болни. Помолих съпруга си, вече, да отиде до дома ни, който не бе далеч, да ми донесе каквото ми трябва... Донесе ми торба с дрехи, на която ясно личеше надпис „БОКЛУК” (сама съм си виновна, като складирам) и обувки, лявата, от които разлепена, така разлепена, като все едно никога не е била лепена. Не донесе бельо, никаква козметика и каза, че много съжалява, ама това било всичко, което намерил „ в паниката”. Кое го е паникьосало, аз не знам. Рецепционистките още пазеха спомен за уникалната ми рокля, за всичкия блясък и красота, които се носеха около мен предната вечер, сега във фоайето се мотаеше жена, която смътно напомняше жена. Доста повече крещеше: „Р-работя на четири смени в котелното на Първа Градска Болница, храня шест гърла, мъжът ми е алкохолик,а в неделите продавам косата си на пазара... „. Торбата съдържаше: вълнена карирана пола с разпран цип, без копче и бежова блуза с втъкано златно ламе с дупка на кръста и бримка на гърба, сутиен – няма.
Изкъпах се с каквото хотелът предлагаше и си направих прическа с фибите, дето бях свалила от булото, даже..., що не си го сложих и него... Той ме погледна и каза: „Ам..., няма да слагаме булчинската рокля в торба, вземи я, ей така в ръце и тя ще те крие...” Кой да предположи, че само няколко часа след подписването ще се наложи да се крия?!?
Бракът е въпрос на личен избор, начинът, по който ще премине сватбата – също. Всеки е длъжен да прави нещата така, както намира за добре. Очевидно, аз намирам за „добре”- гореизброените бедствия. Това е. Вече знам какво е „статистика”. Знам и защо мнозина не смеят да станат част от нея. Разбирам ги, но бих им казала следното: Уважаеми млади, не се страхувайте, бракът е забавно заболяване, от което можете да се отървете всякога, шиповете са доста по-упорити от него. Да не говорим, че това е единственият законен начин да се сдобиете с шест еднакви сервиза за хранене и икона със светещи очи.
На вече пристъпилите в брак, ще кажа да не бързат. Не си взимайте куче, за да завършите общата си картинка. Получили сте животинче в момента, в който сте положили подпис, но още не сте го виждали. Живее в пералнята, казва се Чорапеното (чудовище) и рано или късно ще излезе от нея. Ще го виждате в дните за основно почистване, при ремонт, когато роднините идват, когато детето реве, когато ви боли глава, когато някой от двамата удари колата. И..., ще изчезва в дните, когато си припомняте, че осен Него/Нея, никой друг не би търпял глупостите ви. Дори това да не е точно така. Понеже всичко тече...
Защо си позволих да кажа всичко това? Защото след два дни ще се навършат десет години, откак стъпих в менчето, отакак камбаните в Стария град известиха, че между Бургас и Пловдив е сключен мирен договор, запечатан с „Горчиво!”.
Да ми/ни е честито! Честито и на всички вас, имащите право на личен избор! Светът е голям, а Чорапеното така или иначе ще ви намери! Дори да перете на ръка! Казах, че живее в пералнята, но допускам, че без проблем ще се завъди във всеки друг уред... Усмивка!
