След кафето си спомнихме, че ще трябва и да вечеряме, а това не е от ония гостувания, където те чакат с наредена маса - ти сядаш и домакинята започва да те храни като животно в клетка. Така правя само аз със собствените си гости. От около час гледам с каква нощова се е сдобила Мона, искам да направя хляб вътре. Тя, пък искала да се научи да меси. Не съм Вела, ама съм Гера и даже си нося кърпата за глава! Детето бива провъзгласено за официален фотограф на събитието, Мона облича бялата си роба, връзва шарена забрадка, сваляме пръстените, застиламе масата с най-хубавата покривка.
- Знаеш ли, че има сто различни начини за връзване на забрадката и значат нещо, бабите връзват така, момите инак... – аз, като стара разбирачка на такива ритуали.
- Може, ама не ги знаем и не ми е ясно кой меси с такъв гердан като мене – домакинята се закичва с бижу в етно стил, за да се потопи съвсем в тоя филм, който сами и за наша радост снимаме.
Брашно, сол, захар, мая, малко олио и хладка вода. И се започна такова месене и наричане, каквото и в приказката за житената питка няма. Горкото тесто, ако можеше да говори, щеше да се развика и да избяга в неизвестна посока. Докато ние побелявахме с всеки удар в нощовата, малката снимаше с невероятен хъс, наставлявайки ни, внимавайки всичко да е добре осветено и на фокус. Давайки й подобни правомощия на режисьор и сценарист не подозирах, че накрая на Мона ще се наложи да танцува с една вече готова баница и месал в ръка, а аз ще позирам клекнала до входната врата. В резултат притежавахме кадър, който за страничен наблюдател би изглеждал като сложна компилация от „Ръченица” на Мърквичка и случайно стоварилата се на пода Мона Лиза...
Няма по-тъмни нощи от селските.. Щурци, малка лампа, очертанията на отсрещния хълм, вечеряме под навеса пред входната врата. Топли пърленки от тестото, което се получи добре, сушени домати в зехтин, маслини, сирене, маринована риба, малко свежа салата и вино. Освен, че се отказваш от времето, тук се отказваш и от прекалено „изисканите” неща, от задължителното „изобилие по български”, което води до задължителна изхвърлена на боклука храна. Храната не вали и всички го разбират добре, защото дори да става въпрос за снабдяване от обикновен магазин, то най-близкият не е... съвсем близо. Собственото производство е сведено до минимум, земя за обработване – малко. На тия баири вирее боб, за който наивно вярваме, че до зрънце се въди в Смилян, картофи и... Който има добитък е по-добре. Обаче, каква пъстърва има в реката там някъде долу, каква пъстърва, по-дребна от познатата със заоблено тяло, по-сребърна и лъскава от монета... Скоро не бях яла така вкусно. Без прибори при наличието на разкошни такива. Късаш малко парче хляб, събираш пръсти като да се прекръстиш и рисуваш кръг в зехтина. Бог да помага на всеки, който не разбира кое му е хубавото...
По едно време се появи съседът. Симпатичен мъж на около 60 или малко повече, или не знам. Има странен прякор, викат му „Кокър”, говори прекрасно, чисто без почти никакъв диалект и демонстрира завидно чувство за хумор. Държи се с нас като деца, които е длъжен да нагледа и да им разкаже някоя весела история. Една от казармата, една за бабата, която загубила чантата си край селската чешма, ама после си я намерила – никой не бил пипнал парите и златото вътре. Една за мъж дето се имал за голяма работа, една за дядото, който е живял в съседната къща... до Мона. Живял 106 години, появили се журналисти и когато го попитали с какво се е хранил, отговорил, че след като жена му починала вечерял предимно с шербет и хляб... А тя, тя починала доста млада... Селската мъка не е така пищна както градската, не е за пред хората, просто те оставя на хляб, вода и оцет до края. Жените по тия земи са особена тема, мълчалива, тайна, едва доловима усмивка, отдавна изтрита сълза, разказ... Героини, за любовта към които почти не се говори, а за тяхната към мъжете – съвсем и никак, само се пее. Не видях много жени в Киселчово. Съседът си тръгна, имал работа покрай овцете, лятно време пасяли само нощем.
- Някои си мислят, че то животно и не се сеща, ама и овцете се сещат. Като се стъмни не шават, стоят само покрай мене, пък аз лягам до тях и някой път заспивам, чак призори се прибирам, жената се притеснява...
Когато Кокърът говори, стадото познава тоя тембър и му отвръща с потракване на хлопки, звукът слиза отгоре, подпира слепоочията ми и изчезва в тъмното. Плахо поглеждам към прозореца на стаичката, дето е живял дядото от историята, буквално на два метра от мен. Наполовина закрит e от перде. Весело, жизнено такова. На ситни и по-едри рози. Паяжините са с консистенция на мръсен парцал... Във вода добавяш малко оцет и захар, така се прави шербет, ама тая вечер няма кой да разбърка. И вчера не е имало. За утре не знам.
Стана хладно. По незнайна причина не изпитвам студ почти никога, докато не замръзна няма да потърся по-топло място. Кристално ясна нощ. Луна и огромни звезди. Съзнанието ми е миньор, който тази вечер ще се изкъпе. И ще му олекне. Докато чувствам каменния зид зад гърба си не изпитвам страх, дори не ми е „тръпкаво”, все едно винаги съм била тук. Детето заспа. С Мона се местим на миндерите в трапезарията, пушим, допиваме виното и обсъждаме автори, книги, критика, мъже... Почти два след полунощ е.
За пръв път от поне две години насам се унасям в сън без никакви мисли в главата. Не си представям, не споря, не обяснявам, не оправдавам и не търся решения, просто заспивам до детето.
- ... да си измия зъбите – шепот в ухото и малки ръчички, които се опитват да открият лицето ми изпод рошавата коса - Мона спи, аз проверих, ще се облека дебело, да ми свариш макаронки, видях ги в шкафа, ама само със сирене, без захар! Студено ли е вънка, мокра ли е тревата? Няма да обувам гуменките, твоят багаж е тук, всичко съм подредила, като станеш ще оправя аз леглото, ама ти си спи, мамо... Мамо? Ма-мо? Мамо, спиш ли?
Ухае на прясно окосена трева (съседът коси), кафе с ванилия, „макаронки” и любимия ми парфюм. Парфюмирах като все едно ще ходим на сбор, нищо, че съм по пижама. Излизам боса на двора при малката маса с малкото столче, седнала на което изглеждам нелепо.. Мона излиза няколко минути след мен.
Антон, Алекс и Мери са децата на двама братя, местни жители от съседната махала Исьовци, още по-малка от Киселчово. Идват с бащите си при нас, мъжете имат работа по втората къща на Мона, майката на момчетата също е с тях, майката на Мери е „на арония”, обясняват, че сега се бере аронията в гората. Не можеш да сравняваш деца, децата са си деца, лоши няма, има само различни родители. Тези ми правят силно впечатление, особено момчетата. Малки мъже, малки само на ръст. Антон е на почти четири, Алекс на шест. Момиченцето е колкото моята Цвета и двете веднага намират общ език. Разпитвам я с „образователна” цел. Няма компютър, няма интернет, няма нито една кукла „монстър хай”... Само тя и още едно дете ще са първокласничките тази година в местното училище, където и да се намира то. Моята гледа с очи като палачинки, Мери гледа в нас със същите. Две седемгодишни вселени току що се сблъскаха...
- Кон?!? На шест си, бе човек, какво го правиш тоя кон???
- Е, па водя си го... – Алекс не вижда нищо странно, коне се гледат докато си млад все пак...
- И какво друго?
- Еее, пОя си го.
- Как се казва?
- Вихър! Сив цвят!
На масата заради сервираната храна идва оса. Алекс посяга, хваща я и я смачква между пръстите си. Тя естетвено го ужилва. Той не е особено впечатлен. Аз съм пред инфаркт. Дъщеря ми разлива пълна чаша с какао. Наемайки се в типичния и престорен „за твое добро го казвам” наставнически тон на градските майки, с периферното си зрение забелязвам как по-голямото братче подава чаша на по-малкото, подтиква го да пие бързо и да се махат. Какво ли са си представили милите? Казали са си, че тази ей сега ще се обърне и ще ги „подкара”... Мери ме информира, че момчетата са се притеснили от мен. Предавам се. Дори не повиших глас, бях строга, но справедлива, десет пъти я предупредих, че ако не спре да се блъска в стола това ще се случи... Моята се подсмихва, „пука й на черупката”, както казва майка ми...
- Мамо-о, долу има един чичко, той каза да бягаме, че да не пусне кучето по на-а-с!!! Ние изобщо не му обрахме цветята-а-а...
- Какво?!? Кой е тоя??? Чакай да видиш къде ще го пусне майка ти! Какво си позволява, бе-е...?!?!
- Е, па аз, такова, едното цвете го усуках, ама е там, де... – прекрасната бледа Мери, която си дава сметка, че по-добре истината, отколкото да хукна подир съседа от отсрещния бряг. Като видя как „запалих” за една чаша какао, почувствала се е длъжна поне да спаси чичкото...
- Ти знаеш ли как да плашиш кучета? – Алекс е сериозен.
- Кучета – не, собственици на кучета – да! Но...
През това време майката на момчетата не обелва и дума. Мълчи си спокойно. Хм! Тя ще да е някакъв местен сив кардинал, притежава особен тих авторитет. Обзалагам се, че има скрита възпитателна тактика, интересно как в нея не попадат люти закани, предупреждения и постоянно забърсване с кърпа на несъществуващи петна...
Най-хубавото на това да си в най-високата къща в селото е, че самото то е като на длан. С други думи – разходките не са наложителни. Още по-хубавото е, че в лицето на домакинята намирам сродна в това отношение душа – не изпитваме остра нужда от скитане в шубраците. Каквото има – то се вижда, което не се – да ми го разкажат. Имало водопади някъде в близката гора. Хубаво, другият път ще ги видя. После, когато тръгнем към колата ще набавя задължителните пейзажни снимки, засега този чудно голям охлюв, залепен за камъните до плевнята е достатъчно разнообразие. Снимките на къщата плюс тези на посудата и декорацията са вече над хиляда.
- Ете там има ена змия! – младият коняр от Исьовци вече си прави майтап с мен..
- Доведи я, ще ти я вържа на каишка, да си я разхождаш с коня!
„В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки, той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата й можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото й е на душата, такава е й средата на хляба.” – Из „Доста” – Мона Чобан
