Много е рано за равносметки и обобщения, нямам много за сумиране, нито за събиране, не ми отива. Но понякога човек стига до изводите си без да се усети, без да ги забелязва или записва, прекалено е.  Само понякога, само, записвам някоя мисъл, не точно идея, за да не забравям каква съм била в дните, на които после, надявам се, ще се смея.

 

Останах цяла. След малкото победи и малкото загуби, след разделите и големите приятелства, след любовта и особено по време на нея. Имам невероятно умение и не визирам готвенето, рисуването или пеенето. Умея да чакам. Като дърво. Листата ми обикалят света, обичам го, но корените ми са на едно и също място, не бих се отскубнала. Дали от същата любов, която споменах, дали от страх, че ако тръгна бих пропуснала нещо значимо. Аз съм все там. Понякога се чувствам стара. Всички са млади по един или друг начин, всички са еднакво стари. Харесвам се. Не винаги съм се харесвала, унищожавала съм се всякак, после все някак намирах начин да се родя. Звучи пресилено. Късметлийка съм.

 

Един ден, когато порастна до небето, както всички дървета, успели да се предпазят от гръм, ела и ме отсечи. Веднъж и завинаги. Свали ме на земята, махни клоните и ги дай в подарък на циганите, те знаят какво да правят. Вземи ствола, преброй кръговете, за да разбереш на колко съм години и направи от мен най-дългата маса на земята. Не прави рамки за картини, не ме изгаряй през зимата, макар идеята за огъня да ме привлича. Аз искам да съм маса. С петна от червено вино и следи от кухненски ножове, посипана с трохи и шарена сол. Блъскай в мен, когато си ядосан, пиян или щастлив. Не се сърди на децата, които ще гравират имената си с Бог знае какъв остър предмет. Аз искам да съм маса. Да поднеса всяка закуска, да чуя думите на гостите, да ме измиеш с влажен парцал, да чукаш на дърво от уплах и да преливаш под мен за тези, които ги няма. Не искам да съм вятър, не съм зора, нито вълна, не искам да съм пяна, русалка или феникс, най-малко чайка. Аз искам да съм маса.

 

Обаче ми е рано да съм вещ, аз все още спазвам правилото, дето гласи, че на светофар не се пее. И ми е рано да се трансформирам, а Той ми е свидетел, че не се отказвам, има прекалено много рецепти, които все още не съм приготвяла. Червените ми обувки ме издават, луда съм. Най-хубавият луд в селото, като лудите на Класиците, като шашавите от разказите на Съвременните автори. Толкова рани имам за отваряне, въпреки, че белезите по кожата ми зарастват трудно. Както вече казах: Късметлийка съм. И преигравам. Почти всякога.

 

Едва ли тези думи ще тежат като камък, едва ли, но поне съм спокойна, ще ухаят на дърво. Днес или някога, няма значение, защото има време, а докато чакам да започне нямането, ще се варосвам и ще се подрязвам, за да цъфна напролет и да вържа сред лято. Не забравяй да ме направиш на маса, а ако случайно се накривя и се наложи да ме нивелираш със смачкана кутия от цигари, не се обвинявай, не си виновен, нито ти, нито майсторът излял пода на стаята. Аз просто се пукам от смях... или танцувам. Все тая.