Тя все още е такава, каквато ти я остави. Стои в онзи двор с празни ръце и поглед забит в крушите. Крушите вече раждат, тогава бяха измислица, сега варим сладко... Странно нещо, те знаят всичко, тя замръкна, те взеха, че вързаха... В нея няма никаква промяна, ако не броим няколкото бели косъма и онова, което дори не смее да назове, но то си е бръчка. В очите й все още е зелено, в устата и лепкаво, ръцете й все така изгризани, вената под коляното няма да се прибере... поне така си мисли. Красива е. Даже два сантиметра по-красива от тогава. Оставена. Като градинска лейка, с която понякога поливаш, но си седи на слънце, докато един ден прегаря и се чупи.
Тогава пълнеше с храна джобовете си, подскачаше в локви от яйчен крем и скубеше чемшир. Може би и сега би го направила. Храната обаче й се привижда. Все по-рядко намира следи по ръкавите си, просто тръпката я няма и лекетата от шоколад я дразнят така, както биха дразнили всяка нормална жена. Нейната страст, която се измерваше в брой супени лъжици се превърна на супа и изтече. Сега само пуши..., с предишния маниер. Не бих могла да ти кажа какво и кого, но тя чака, а времето все така не я пуска, все така й е мило, като дете, което не иска да влезе в детската градина.
Гледам как става от каменната стълба, влиза в кухнята и започва да мие, обикновено чашите си от кафе. Прави го с такава лекота, така технично, че ми се струва..., не ми се струва, тя е достигнала до някой прозрения. Знае, че хората не се променят, хората или са ти писани, или не са, разбира, че не са вещи, но въпреки това посяга и се опитва да ги мие. Гледам я и ми иде да запея, от цяло гърло, от диафрагма, да пея, докато ме чуе и поне се обърне. Иде ми да й забия един шамар, огромен шамар, такъв, който да се отбележи в мускулните й влакна, пък дано подскочи...
Тя обича да гледа в крушите, там някъде вижда себе си. Обича да се вглъбява, обича да изчезва, обича да умира и да се ражда, всеки път от една и съща майка...
Сънувала, че цялото село е покрито със слана, излязла боса, хукнала надолу, да спасява лозята или незнайно защо, защото лозята ги спасяват само по филмите... Оказало се, че не е слана, а фин прах от натрошени „Лукчета”. „ Валят бонбони!”, възкликнала... и се родила.
Историята помни толкова много лица. Дали ще я запомни? Как пие кафе или блузите и покрити с петна от глазура... Завъдила е котки, за успокоение, за събеседници, те са единствените, на които няма да им писне да се мотаят между краката й, които ще настъпва без да получи шамар в замяна. От крушите не става сладко, самата истина е, че го овкусява с дива мента, иначе е адски блудкаво. Така прави с всичко, овкусява, защото в противен случай ще полудее от истината, тоя живот се оказа блудкав, при все на гигантските количества червен пипер.
Остана писането, легалната й лудост, вечното й алиби, маниакалната привързаност към хартията. Независимо дали е ставало дума за котки, мармалад, любов или подправки.
