Прочетен: 3842 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 17.09.2013 19:53
Ти си евфервесцентна таблетка, която шуми в устата ми, чийто странен вкус ме кара да си мисля, че съм опитвала и по-добри течности, но пък тази ме прави здрава. Минаваш през езика ми, спускаш се в гърдите ми, а по-късно излизаш през носа ми, но тогава вече е късно и само се усмихвам. Такава съм.
Небето притъмнява, един дъжд лети към мен все едно съм голямата му любов, все едно никога досега облаците не са се срещали. Чистачките хвърлят вода, а капките превръщат насрещните фарове в звезди. Мирише ми на гъби, даже ги чувам как никнат, а сме потънали в трафик и график. Всяко четиридесет километрово отклонение води в леглото ми.
Не съм виждала чаршафи с месеци, само сънувам как падам от небето и на забавен каданс хвърчи перушина,мекият пух на милион оскубани гургулици, нищо, че сме в сезона на едрия дивеч. Ние сме бракониери по природа. Нямаш нужда от билет за да отстреляш душата ми.
Ашладисала съм лимон с круша, скъпи, нали ти е ясно, че нищо няма да се получи?... Така казаха. Захарните конфети, които сега изригват ще се стопят и чувството на провал ще се завърне, както се завръща всеки щъркел без дефект – победоносно. В крайна сметка, дори да чуваш гъбите, няма как да ги береш, ако не умееш да ставаш по тъмно. Настръхнала съм от лактите нагоре и от коленете надолу. Вратът ми се сковава, стомахът ми също. Органите ми членуват в профсъюз с идеална цел: да ме довършат. Подсъзнанието събира багаж, но няма дрехи, само купища леви лачени обувки. Тръгвам.
Вали, вали... Не заключвай, ще мина.
10.10.2011 11:19
Поздравления, Гергана!
http://vbox7.com/play:ma0b2c43