Така ли е било писано? Тоя човек не ни е събирал за годеж, не ни е събирал за сватба, а днес, днес се събрахме сами, за да пушим и мълчим, да ядем храна, която присяда и да си подхвърляме клишета, примесени с неловко мълчание. Това ли е? Така ли си тръгваме?
Понякога ме обзема най-искрена тъга, друг път забравям, най-често съм яростна. Хората, ние всичките хора имаме извънредни умения, всеки успява да бъде добър, поне веднъж, поне някога. Основният ни недостатък: глупост, разредена със слабости. Неумението да се изразяваме, неумението да се усмихваме, неумението да казваме: „Обичам те”, неумението да се раздаваме нахалост... и слабостта, на която воним, когато търсим вината първо в другите, когато държим да получим нещо в замяна, когато не проумяваме, че срокът на годност е характерен и за човешките същества, не само за киселото мляко... Така сме устроени, така ли е наистина, не съм сигурна, единственото, за което съм сигурна е фактът, че пропуснатите моменти са пропуснати, допуснатите грешки са допуснати, но не непоправими, непоправимо е само това, за което ви споменах по-горе... Когато някой си тръгне, когато някой сложи точката по един или друг начин, когато някой ни постави пред свършен факт, какво ни остава на нас?
Остава празнина. Дупка в стената. Дупка, която няма да запушим с милите думи, изречени по задължение, дупка, която няма да побере мъката на близките, нито ще върне безвъзвратното. Остава да я запушим, с какво... , вероятно с остатъка от собствения ни живот. Остава да вярваме, че всяко сполетяло ни зло, ще провокира само добро, смирение и може би ще е причина, да се събудим по-мъдри .
Не смея да съдя, не смея да съветвам, всеки сам постила, всеки сам ляга в делата си, другото е няколко процента съдба и онова, което имаме предвид, когато въздишаме : Така било писано... Колко е важно да се научим да приемаме нещата такива, каквито са? Колко е важно да се борим? Можем ли да променим нечий живот...? Не. Ние хората нямаме способностите да решаваме съдбините, в големите неща нас ни няма, казвала съм го и преди, и преди съм била тъжна, но днес, днес си давам сметка, че тъгата е състояние, най-често провокирано от дребни, да не кажа нищожни битовизми, понякога от несподелена любов.... Когато се изправиш пред края, когато го видиш в очите на приятели, когато страхът може да се пипне, а сълзите оставят следи като от белина, тогава тъга няма. Онова там се нарича абсолютна безпомощност, там място за самосъжаление няма, има само зрънце надежда, че когато дробовете ти започнат да се пълнят с вода, ще се намерят ръце, които да те измъкнат, защото за добро или зло, но най-вече за добро... животът продължава.
Из „Пощенски ангели”
Целият свят е просто една кутия „Таралежки” на масата на Господ- може да вземе който и да е бонбон, по всяко време... Осъзнаваме ли колко сме малки, колко безумно и неразумно малки сме?
Аз съм там,
върху дръжката на чашка за кафе.
Аз съм там,
в станиолчето на дъвка,
Аз съм там,
на върха на лъжицата...
В големите неща мен ме няма.
Аз съм там,
при пукащите бучки лед в ментата.
Аз съм там,
сред капките конденз на чаша узо.
Аз съм там,
където искам и не би ме търсил...
Днес ми се иска да кажа: и винаги ще бъда там...