По-добре така да минава времето, в разговори за свински крачета, уши и каквато и да е карантия, тия които ръсеха мащерка и топяха масло... отдавна ги няма.

Шареният боб, боровинките и бабите в Юндола, са трудни, ужасно трудни за разбиране. Малко са тези с очи, нерви и душа за тях.

Разкажи пак за студеното, за банята на дърва и пукащата печка. Да млъкна, да слушам и никога повече да не ми се наложи да пиша...

Не ми се чете поезия, нито искам музика, нито ми се гледат картини, нито ми се разхожда по залез. Тривиално красивите неща, бяха тривиално затрити от тривиалните. От ония, които бълват лунна конфекция.

Никого не обвинявам, само себе си.

Една такава голяма буца ми е заседнала в гърлото, нито да я изплюя, нито да я преглътна, а ме души.

Не ми пробутвай онова, което се предполага, че искам да чуя. Накарай ме да обяснявам, да обяснявам ония неща, за които е сигурно, че имам обяснение, но никой не го е поискал.

Нека само попитам нещо: Ако, представи си, блъснеш улична котка, ако тя оцелее, но малко накуцва, с какво ще се успокоиш? С това, че има време и ще и мине, нали? Едно попитах, едно да ти кажа: Времето не лекува, времето само заглажда ръбовете и на най-острите камъни, подобно вода. В този смисъл, не искам да кажа, че болката е нещо вечно.

Нищо не е вечно.

Не ми се пее и не ми се танцува, но ужасно ми се иска да получа в  подарък  двеста кибритени клечки.

Не желая да получавам празни обещания.

И искам някой да ме хване за косата, независимо от това дали страстно ще зарови пръсти или просто ще ме влачи по паважа.

Разказвай и подранявай за неуговорените ни срещи. Не ми се чака.

Писнало ми е от лицата, които казват : Приятно ми е, аз съм...

Не ми е приятно, никоя не съм.

Колко е сложно да ме познаваш?

... ако не до живот, то до утре...