Прочетен: 2258 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 01.09.2012 01:26
о мрази ограничената по този начин храна.
Храната.
Говорят за него от дни. Описват го като странен, носел лещи, проблемът им обаче не са те, проблемът им е, че не са допускали за съществуването на лещите преди да го видят, може би това обяснява негативизма, с който произнасят името му. Не го харесват, аз нямам идея кой е, но вече плагиатствам... Стоя си в огромната ресторантска кухня и ям, десерт, нуга, за да сме точни, бил я правил той, на мен ми я донесоха, за да видя какво е, не я е пращал в опит да се представи, той не се представя, но ние няма как да знаем това тогава. Представа си нямам какво е това..., заключавам, че е фрашкано със зелени череши и да..., ами да, много ясно, че мога да го направя,1: 1...
Сцена 1
Удря чиния в шубера и едва процежда през зъби: „Какво е това? Значи нямаш десерт...” ( подготвяме се да проведем първата ни съвместна ВИП вечеря). Аз гледам, от долу нагоре, целият Мой кухненски състав е замръзнал. Него вече го няма в помещението. Засегна се, че съм се осмелила да го копирам или понеже не ми се е получило...? По-скоро първото, аз съм предубедена в крайна сметка. Взимам „ударената” чиния и изяждам десерта.
По-късно същата нощ:
- Колежке, зелени смокини, а не череши.
Аз му „цапам” един сок (за извинение, за добре дошъл, за „ай не ми се прави”, за „ще пием ли кафе”, за благодарност и за още 4-5 неща).
Консервираният босилек може досущ да напомня пресен, но не е. Аз мразя да избирам, аз правя компромиси, той твърди, че пресен босилек може да се отглежда в кутия за обувки, под леглото или в краен квартал на Аляска. Не избира, не прави компромиси, не иска плод от какао, иска какаово дърво и всичките тези неща ги заявява твърде шумно, стига да го попиташ. Когато си безкомпромисен и краен, когато си дори агресивен, когато се стараеш да гледаш студено на всичко и всичко, тогава вдигаш камък над главата си, който е толкова голям, че го правиш с две ръце и тогава, тогава оголваш гърдите си, и вместо да замериш някого с камъка, биваш прободен или спечелен. Защото, макар и предубедена, аз знам, че крайностите в поведението са маска.
Спечелените
От „горния” ресторант се носи мълвата, че е метнал тенджера със супа по една от готвачките си..., после чувам истории за това как крещи и всякакви други буйства. Обикновено и по това време аз пия кафе, аз не буйствам. Изпадам в паника, когато трябва да викам и после решавам да не го правя. Усещам само как успява да насажда страх и виждам как от страх, останалите хора се опитват да го затварят, ту в пакети от клюки, ту в лъскавите кутии на някоя интрига, консервират го. Дали от проява на някаква странна черта в характера или просто, защото не правя неща, от които не разбирам, не намерих достатъчно голям буркан, в който да го натикам. Всъщност ми се искаше да видя какво умее, от друга страна не бях успяла да стана едно цяло с вече пребиваващата тълпа, а като трето... Третата причина да искам да ми бъде приятел е твърде неясна за мен самата.
За раждането на дъщеря ми получих първата орхидея, после по една за всеки празник, после бонбони, ангели, подправки, всякакви сувенири, яйца от щраус, празни опаковки, зехтин, бижута... После се надпреварвахме кой ще пътува повече и какво ще донесе...
Дали съм го спечелила? Спечелих една игра на дартс и залога в нея: грамаданска плюшена котка. Останалото просто се оказа добра сделка, колкото за мен, толкова и за него.
Със сигурност е отворил повече консерви от мен, такава му е работата, а може би и самата същност. Ненавижда ограниченията, сигурно затова не шофира. Предполагам, че не би се втурнал да отваря компоти, но би спасил няколко трюфела. Но е някак трудно да накараш тълпата да мрази компот, по тая причина отказваш контакт с тълпата и се насочваш към някого, който макар и предубеден, дълбоко в себе си изпитва ненавист към капачки или иначе казано, отварачката за консерви се сдружава с чайника, защото е топъл, полезен, вдига шум, пуска пара и има една единствена заводска настройка: да се излива. Колкото и абсурдно да звучи.
Почитателите на абсурда не умеят да го осъзнават като такъв. Той е проста част от реакциите им. Абсурдното е абсурдно само в очите на обиколните, които лепейки този етикет имат предвид само няколко неща: аз бих се страхувал, бих се срамувал, аз не бих посмял, ама наистина ли... Истината е, че когато някой, опули очи и ти каже: ти си луд, то този някой неминуемо мечтае да притежава поне 1% от същата тази абсурдна лудост.
Лудите
В два и половина призори телефонът ми звъни, скачам и почти изперкала от ужас го долепям до ухото си:
- Ставай да видиш какъв сняг вали!!!
- Къде си?
- В Австрия на магистралата!!!
- Е..., как да видя снега???
- Ама, ставай ти казвам, ма!...
Мисля, че малко след това му подарих 40 шоколада, а може и да е било преди да ме накара да обикалям града с тарантула в джоба си... или, не, не, било е след като ме принуди да погаля един рак... Не помня. Твърди, че съм превела една песен, обаче... как съм превела песен от език, който не говоря? Аз съм умната половина, помня повече, но има неща, които ми бягат.
Съвсем след това, по-точно миналата година той принуди едно мило, нищо неподозиращо момче, да обикаля
непознато за него село, да се качи в гората на 1000м надморска височина, за да ме търси... Гледах с поглед, с който ще гледат тюлените в зоопарка, ако ги натикат в клетката на камилата – тъпо и ококорено... Някакво момче слезе от някаква кола с огромен букет от орхидеи в ръка и лице..., лице, което вече ме мразеше:
- Доближете се госпожо, аз не хапя... Имате ли представа през какво минах, за да ви намеря???
Намерените, изгубените и голямото Довиждане
Историята не е голяма, не е и малка, нито много преплетена, нито драматична, никаква, по-скоро стечение на обстоятелствата. Оказали сме се затворени по едно и също време на едно и също място, което си беше хубаво. Хубаво е точната дума, думата, която най-много отива на друга дума: минало. Хубаво не е дума, с която да опишеш консерва, консервите се категоризират, биват първо, второ и т.н. качество..., няма хубави консерви, но за сметка на това има много скъпи.
Там, имам предвид на онова място, всичко си беше скъпо. Сълзите, сополите, смехът, крясъците, истериите, пиянствата, храната, сърцата, годениците, любовниците, виното, пясъкът... Скъпо, но на никой не му пукаше, вадехме, но не от джобовете си, вадехме от сърцата, душите, колената, петите си, вадехме всичко, а не е имало нужда, но..., всъщност, имало е, никой не може да ме убеди, че не е имало, тая консерва съм си я запечатала много добре, аз съм предубедена. С каква цел? Целта беше не да победиш в играта, там няма победители, целта беше просто да играем, докато в един момент хореографията стана непоносимо сложна, а може би долнопробна (друга хубава дума). Парите са хубава причина, добро основание. Купували сме си всичко, даже консервирано „ Ти значиш много за мен”, обаче и то като босилека..., става, само става.
Никой луд не може да е твърде луд, ако същевремено се увлича от лъскави опаковки, рано или късно просто бива опакован, разопакован и изяден, то е като ваната, мокър си, но не може да се каже, че си плувал... После си „Чао”. „Забравен, топъл, разтопен”...
Изтекохме от местата си, скъпи. Даже някой да попие с парцал и да ни изстиска отново върху тях... Консервните фабрики обичат домати, а не еделвайси. Доматите са хиляди, еделвайсите са си еделвайси, но от еделвайс лютеница не става, затова може и без тях.
Връщам се там, едно лято след последното ми лято, той си е там, уж е там, но... Не знам дали усеща, само ми споменава, че вече нищо не е същото. Мисли ли за това, че ме няма или влага усилия, за да разопакова някой друг? Не съм пътувала, не съм се върнала, само минавам и нося поредното „нещо”, това вече сама го написах, подписвам му се на корицата и му я връчвам, а той казва, че е редно да пием. И пием.
Когато казваше, че вали сняг му вярвах, сега казва, че се гордее, а аз съм „Чао”. Нямам повече въпроси и не ям в голямата си кухня, той ще има такава поне и този сезон.
След около месец ми се обади и помоли да напиша писмо:
- До кого?
- За бутилка!
- Ти не си в час...
Тъът – тъът – тъът
Написах му го хубаво, такова като за сбогом, като за голямо довиждане, идеално за бутилка, какво го е прихванало, скоро ще почне да стерилизира краствички... Ама и той е бил „Чао”, обаче послеписите му ги пиша аз, защото съм предубедена, което май ще се окаже друга хубава дума.
Виждали сме много консерви, такава ни е работата, с която той се отъждествява, за която аз си купих диплома, но това сега няма значение. Човек не може да подреди целия си живот в едно или няколко изречения, защото целият живот не може да се заключава в една или няколко истории, просто не е така. Но има истории, които представляват житейски фрагменти и преливат от хубави думи. Това естествено не значи, че сме били, сме или ще сме такива, каквито са ни описвали думите, ние всички сме по своему предубедени и консервирани, за да симулираме собствената си цялост, защото в противен случай и за наше съжаление, няма да бъдем изяждани, ще бъдем изпивани. Само водата няма рамки, но дори тя заема формата на съда, в който е поставена. Проста физика, скъпи... И сме „Чао”, което на някой езици означава и „Здравей”.
Ало/ лудо/ идиот/ посмей/ въшла/ майната ти/ извинявай/ млъквай/ белтъци/ волован/ навлеци/ сняг/ море/ откачалка/ шоколад/ кафе/ лед/ жарданиера/ предразсъдъци/ предубедена/ филм/ песен/ глюкоза/ фарширован/ разкарай се/ книга/ гръб/ нож/ лице/ приятелство/ засада/ решение/ доставки/ бар/ метла/ трюфели/ веро/ вето/ сладолед/ емулгатори/ път/ граници/ разрешения/ кола/ брюле/ изчезнали/ забравени/ записани/ подписани/ стабилизатори/ сок/ не гледай...
... така ще пише под хубавата дума „съдържание”, ако някога се наложи да сложим етикет на консервата.
Има ли история? Не знам. Не ми се струва, а може би не ми се пише, аз съм предубедена и не съм гледала целия филм.
При бедствия от подобен характер, наберете телефон 116 (но това е друга история).
