Слушай ме, понякога, когато премивам край теб, всъщност всяка вечер, загледай се във фаровете на насрещно идващите коли, аз съм там, там някъде, най-вече, когато е мокро и тихо. Но как да е тихо, трафикът е толкова голям?
... И в толкова много други внезапности. Нужно ли е да ти обяснявам?
Но, седни сега, отвори страницата, чети, слушай, можеш ли да си представиш как звучи гласът ми?
Днес, отварям ръка и те пускам. Иди си. Простила съм ти.
Днес пускам на вода листчето, на което написах името ти. Иди си. Простила съм ти.
Днес хората ще мятат горящи стрелички, паля една и за теб. Иди си. Простила съм ти.
Вярвам, че животът е река, животът не е езеро. Извира, някъде, където е чисто и прохладно, тече и влачи, деца мият краката си, ти ловиш риба, влива се, но изчезва ли... Реката не изчезва, ще се изпари, ще се натрупат облаци и ще завали. Ще вали над теб и над мен, ще намокри стъклата ни, ще развали косата ми, не знам как пречиства дъждът, но ще попие в земята, в която ровя понякога без причина и дъждът, и водата ще се върнат, за да бъдат река, отново. Реките не изчезват, така им е писано.
Сънувах, че те няма. Това не е никак трудно. Странно е, когато сънувам, че си тук. Не е трудно да нямаш, трудно е да си имал и да си загубил и нито едно от двете не е лошо. Лошо е да си нямал, а да си вярвал, че имаш, лошо е да си губил, докато си вярвал, че печелиш. Но това са твърде провлачени линии, които се кривят и губят смисъл. Нали не ме разбираш?
Не разписвай еднопосочни билети, не разлепяй некролозите на пеперуда, чийто прашец е все още по крилете. Пеперудите са почти ангели, вярвай ми. Ангелите падат и стават, кацат по елхите, прегръщат влюбените, крият се в курабийките и правят желираното в желираните бонбони. Как би могъл да накъсаш на парчета някой, който умее да желира?
Кафето ми изстина, докато за пореден път се опитвам да уча, не уча теб на моите добрини, уча себе си да не преставам да мисля за теб и то само с добро. Защото доброто е като изстиналото кафе, като желираните бонбони, като препечената филийка, като реката, като пламъчетата на свещите – просто съществува. Успехите, провалите, разделите и срещите, раните и драмите, болката, зъбоболът, недоимъкът и изобилието, изкълчените глезени, децата ни, любимите ни, чуждите и своите, градовете и селата, чашите чай, които изпиваме, капките вино, с които преливаме, на човешката ръка има място за всичко това, има за теб и за мен, а дланите са за това, за да плюеш и потриваш доволно, за да сграбчваш и да се молиш, за да се здрависваш и удряш. И те като доброто, просто ги има.
Сънувах, че те няма. Сънувала съм, защото много те обичам. Обичането... и то като дланите, и то като доброто... Огнени „олелии”... Знаеш ли колко плевни са пламнали? Защото са се обичали...
Днес връзват халва с червени конци, днес развързвам всичките си възли. Иди си. Върни се. И не забравяй да ми простиш.
В ноща преди Прошки сънувах, че си умрял. Умряло ти злото, биха казали старите хора. Така казвам и аз.
07.03.2011 07:21
И за мен е такава истината.
07.03.2011 18:58