Нарисувай ме на чист бял лист с моливи и моля те, не гледай през прозореца...  Не си художник, ще съм крива, може би, но моля те, не гледай дълго в гълъбите, защото ти не си художник, а аз уви не съм родена, за да вдъхновявам, моля те, не гледай през прозореца. Рисувай по памет, все едно си запомнил очите ми, все едно си художник и знаеш защо ме е имало. Не мисли, не скривай символи, не си поет, те лъжели, така съм чувала, рисувай, това съм просто аз, дори не е портрет...

Нарисувай ме с моливи, пуши и въздишай, не по мен, от умората в мене въздишай, а в ъгъла на листа не записвай дата, не ме имало, не съм се случвала... Рисувай, как се смея без причина, как лесно плача, как се възмущавам, как питам, търся, как прегръщам, това е лесно, ей така ме нарисувай. Не слагай ръце под лицето, сърце не ми рисувай, нито шия, косата ми рисувай вместо смисъл, такава ме рисувай, хубава.

Нарисувай ме глупава, нарисувай ме истинска, каквато може би не станах никога, с широка усмивка, това е лесно, нарисувай ме, в червено с тези сиви моливи...

Рисувай, донесох ти гума, така се е случило, било ми е писано, изтрий ме, мен ме е нямало, сама съм си тръгнала, нахална и самоорисана... Трий, това поетите наричат трудно, но казах ли ти... лъжели,  ти дишай, все така, дълбоко, и трий, това не се е случвало.

На чист бял лист със сиви моливи, прахът се ражда, гумата убива, не гледай през прозореца, изглеждаш лош, не си художник, аз не съм прозрение...