За мен какво си? Нищо. Една хубава цигара - ще те изпуша и ще свърши, ще си минало и ще съжалявам. Ще съжалявам за това, че те запалих днес, а можеше да го отложа, за да те имам. Ще съжалявам, че те загасих преди да се е подпалил филтърът. Ще съжалявам, че имаш филтър и не можа да ме отровиш до смърт.
За мен какво си? Нищо. Чаша от любимия ми ликьор - ще те изпия и ще си минало, за което ще съжалявам. Ще съжалявам, че пих днес и утре няма да мога. Ще съжалявам за бучката лед, размила горчивината ти. Ще съжалявам, че си само чаша, а не море, от което да се опия истински.
За теб какво съм? Нищо. Онази, която те изпи и изпуши, а казваше, че те обича....
Не ме обичай – прокълни ме! Ако наистина си част от моите пороци, които всъщност не съществуват. Не ме обичай, няма смисъл от моментните ми настроения. Няма смисъл в очите на човек, който може да посочи началото и края ти, а аз мога. Вече знаеш - за мен си миг, не повече от вдишване и глътка с кратък послевкус.
Защо ли ми е да те убеждавам? Ти знаеш истината - аз те искам. Едно обаче ме отдалечава от онази, която истински на теб ще заприлича:
На нея би й стискало, на нея няма да й липсва смелост, тя би видяла в тебе път, небе, утеха... едни такива други мерни единици. На нея няма да й пука, но би се страхувала единствено да те измери. За мен разбра... не повече от малко питие и доза първокачествен тютюн.
Но теб сега те гложди, отвътре не престава да пулсира и гърлото ти пак е свито, умираш си да те изпия. Харесва ти да бъдеш течност и знаеш, че и аз така обичам, сега дори и да е малко смешно, не искаш да си чиста Вечност...
Като рулетка, а пък аз не съм хазартна, а ти си свикнал да се разиграваш. На мене хем не ми достига смелост, хем мислейки за теб ми става жално.
След малко пак ще е дванайсет. Стояли сме така до късно, един до друг, без дума да обелим, било е хубаво, било е скучно... От погледа ми нищо не разбираш, не знаеш за това, което пиша, не знаеш, че и днес, и вчера мисля - дали и как, кога да те изпуша? Представяш ли си колко материално, за някого да бъдеш течност или пък нещо свито в хартия? Представяш ли си как сега се чувствам, това е все едно храната ми да проговори, а аз при все, че е напълно уникално, да я разрежа и да я довърша...
Това ли искаш? Да ме предизвикаш, да тестваш нервите ми или да ме имаш? Разбираш ли? За мен не дишаш, нито мърдаш, не можеш с нищо да ме купиш. О да, разбирам, ще ме предизвикаш, да те изпуша, после да отпия... По този начин няма да ме имаш, не могат глътките да притежават, единствено едно умеят - с небцето ми да се позабавляват.
Стоели сме така до късно, след два, след три, така ме забавляваш и някак си ми става смешно - как можеш с мене да се занимаваш? Ти знаеш истината, че те искам. Не крия, нито пък се оправдавам, но както вече не веднъж натъртих - не ми е стискало и храброст няма да добия.
Не мога вечно да ти обяснявам, обсебена съм, искам да се скрия. От друга гледна точка се надявам, че бих могла за миг да се позабавлявам... Усещаш ли, че пак е след дванайсет и може би това надежда дава, че може би към четири без петнайсет, ще се предам и ще си сипя...
Внезапно! Край! Стани и си отивай! Не можем никога да бъдем цяло. Въпрос в очите да не виждам! Така е по-добре, по скоро вяло... на мен кога ми е вървяло? Момент, че имаш нещо на ботуша!!! И междувпрочем как не забеляза, че нито пия, нито пуша...?
